Елбетица

Голяма част от битието на българската народност през вековете е недобре известна и слабо проучена, а в много случаи и забравена отдавна. Там, където писмените извори мълчат, а народната песен дава често само неясни податки, e трудно да се правят предположения. Едно обаче остава несъмнено - изключителната жизненост на нашия народ, която го е запазила досега. Олицетворение на българската сила са символите на материалната култура, нещо, което обикновено остава неосъзнато. Един от тези символи е елбетицата.

Орнаментът се среща масово в българското везмо. Той му е толкова присъщ, че се вписва в него от векове механично. Среща се в различни варианти. Някои от тях са схематизирани, но повечето са изградени от растителни, зооморфни и антропоморфни мотиви. Най-чистата форма, стояща в основата на орнамента и която безпогрешно се разпознава, е два кръстосани кръста или по-точно кръстатки. За идеята, въплътена в символа, могат да се изкажат различни хипотези. Най-общо и най-сигурно може да се твърди, че елбетицата символизира хармонията в света и в човешкото поведение. Осемте посоки на света (север, юг, запад, изток, северозапад, североизток, югозапад и югоизток) се съединяват в едни общ стабилен център. По този начин се подчертава неизменността в кръговрата на природата - зима - север, лято - юг, пролет - изток, есен - запад. В някои варианти на орнамента персонифицирането на сезоните се вижда много ясно. Така например в Софийско в краищата на едната кръстатка представляват четири човешки схематизирани глави, които твърде много напомнят на кукерски маски. Тези сърцевидни форми до неотдавна са били широко известни сред шопите като "роджета". 
Символът е наричан в различни краища на българското землище според това, на какво прилича по форма на хората. Най-известни са наименованията "колото", "грошанката", "трапезата", "голямото коло", "зелената нишка". Думата елбетица обаче е устойчива навсякъде, а и е очевидно, че това е най-старото име на орнамента. В първата половина на миналия век са правени опити то да се изведе от различни езици, което за съжаление често е водело до свръхинтерпретации. До известна степен е оправдано търсенето на аналогии с чувашките alp - герой и jalvy - магьосник. От тези предположения обаче не могат да се правят сериозни изводи. Много по-важно е обстоятелството, че коренът е засвидетелстван в първобългарската традиция, където се среща титлата "алпбагатур". През цялото средновековие знакът е използван като олицетворение на българската мощ. Така например на стената на Болярския дом в Мелник е ясно отчетлив схематизираният вид на орнамента. С времето значението на думата е било забравено, но тя се е запазила под формата елбетица и то неслучайно в един толкова разпространен в народното творчество символ, чийто приблизителен смисъл вече бе обяснен.
Днес елбетицата въплъщава вечния живот на нашата народност, пробуждането на подтиснатия български дух, стремежа към обнова на нашата държава и решимостта да запазим България българска.

Орлин Вардарски